Тоалетна ли е България?

 "Не, България не е тоалетна, това е комплимент", мислеше си господин Скапан, търсейки най-късия път до далечната тоалетна. Самата мисъл за връщане по безкрайните коридори на поликлиниката под втренчените погледи на стотиците полузаспали пациенти, въоръжен с най-древното лекарство според индийците, го изпълваше с ужас.

 Най-сетне се добра до заветната цел. Освен палто, шапка, шал и чанта, държеше и пластмасова чашка, която трябваше да напълни със скъпоценна течност, собствено производство.

 Кабинката беше обща за мъже и жени. Разбира се, българска, разбира се, мръсна! Когато влезе вътре, разбра, че дори не може да се обърне кръгом, което до известна степен беше задължително при тези условия, поставени от целта... Камо ли да остави някъде нещо от вещите си! Трябваше с едната ръка да държи палтото, шапката, шала, чантата, сакото и дръжката на вратата, за да не влезе някой притеснен като него, а с другата да действа, т.е. да извърши събиране и изваждане, плюс частично събличане, обличане, разкопчаване, закопчаване и наместване в рамките на свръхнедостатъчното пространство.

 Когато беше пред приключване, обзет от натрапчивата мисъл, че въпросната течност наполовина е отишла в панталона (и, о небеса, това ще е видно за скучаещите зрители!), се случи неизбежното - по вратата една жена неистово зачука.

 - Не виждате ли, че има човек? - отвърна господин Скапан, осъзнал, че напразно е разчитал на факта, че госпожата все е мернала нещо от дрехите му през полузатворената врата.

 - Не, не виждам - отвърна тъпо и смирено тя, а той продължи да се бори с чашката, с дрехите, с копчетата и т.н.

 Разбира се, не натисна бутона за водата, та той почти не беше използвал тоалетната по предназначение, а тя и бездруго си беше достатъчно мръсна...

 "Не, България не е тоалетна! Поне това да беше, щях да съм наполовина щастлив!", повтори си господин Скапан и прехапа виновно устни.

Беседа

Пущам плочата и се обръщам към света – всеки те гледа с половин поглед. Няма  за кого да се хванеш, освен това трябва да го направиш, защото си задължена. Изведнъж изскача един заек иззад храстите – т.е. една белозъба усмивка подава приветлива десница, но ъгълчето в края на устните подлага крак.

 Беда.

 Залата е пълна с хора, дошли тук насила, срещу подпис. Всеки иска да си тръгне още в този миг, но възпитанието му пречи да изложи мислите си по този въпрос устно или дори писмено.

 Аз им предоставям автора на лекцията, никой не ръкопляска, всеки се намества удобно на стола и ляга в седнало положение.

 Авторът започва да ниже дума след дума, ред след ред и в залата става все по-тихо.

 Всички мислят за тавана, после за подиума, после за вазата с цветя, накрая за времето и неусетно половината заспиват.

 След малко се чува хъркане отляво.

 Изведнъж в залата избухва буря от ръкоплясканията на будната половина.

 Тя последва съобщението, че с това нашата тържествена вечер с „интересната беседа” приключи и сега остават само делата, които ни чакат, както и ние тях, но краят им не се вижда, защото началото едва сега е сложено... И официалният гост се отправи към трапезата, която току-що, току-що беше сложена. ( И, о, чудо! Всички се събудиха!)

Бях писала
Мълчание цари във цялата държава.
Обичат само чалгата и всяка друга крава.

Допълвам
За първото не мога да кажа, че е вярно,
но второто е даже от него по-коварно.

Наглият

Не е влак,
  не е камък,
не е дърво,
   не е пламък,
не е леща,
   но за истината
    се сеща,
едва когато
му стане
от нещо
горещо.

Графиня от село Неизвестно

Говори на незнаен диалект,
но мисли се отдавна за графиня.

Печелещият с големи думи

Той построи паметник на големите думи,
а другите носеха цветя.
Но там не растеше трева,
земята бе поръждавяла.

Малкият град

Плаши този град,
             в себе си затворен.
Чувствам в своя глад
                липса на опора.

Скрито наблюдават
                     спуснати клепачи,
тайно изиграват
                     и страхливо тачат.

Всяка ласка в броя
                       с нещо е платена.
Даже и покоят
                        съска отчужден.

Таен дневник на капитана

Звучиш ми фалшиво, измислен.
И нямат сърце тук листата,
които ти сам си изписал
в бездънната паст на зората.

И не е убежище изгревът,
потъващ сега сред акулите.
Ръцете ти парят от низости,
които приличат на дуло.

Разделяш ни днес и нехаеш
за борда зад теб и земите.
Ти дневник си водил уж таен
и с него пак лъжеш водите.

Решето

Тя е като едно празно изискано решето,
което изпитва болка,
което се смее превзето.

Моментните вулкани на сърцето й
без отглас тук остават,
разпръсват само плява.

Готова да захвърли всичко в нищото
и да превърне дните чужди в рана.
Но нейната беда за миг засища я...

Съвети

Дали това добро,
което ми вещаеш,
не прилича
на онзи погребален
камък
пожълтял?
Дали съветите ти
не миришат
на плесен и на кал?

Дали гласът ти не е весел,
защото ме срази от раз -
а после нос защо увеси?
Постигна всичко твоят пас!

Майка на дърветата

 Тя е майка на дърветата, на всички деца от града, на улиците и бабичките, и пр.

 Така говори тя, сякаш от нея зависи тяхната съдба, сякаш всеки ден при нея отива едно дърво, една бабичка или дете и казва:

 - Госпожо N, аз имам проблеми, бихте ли ми помогнали съобразно вкусовете ми?

 След което гостът подробно разкрива своите пристрастия, вкусове и наблюдения...

 Ще си помислиш - тя по цял ден и нощ приема само гости. Не яде, не спи, не работи, не напуска тази приемна, където идват нейните доверени лица, дървета, кончета, облаци, за да споделят мъките си и да потърсят помощ.

 И все пак тя работи - мислено.

 Да, тя никъде не ходи, при нея идват планетите, мисли... Те се движат свободно. Защото и тя се върти свободно.

 Нали сега това е напълно естествено.

 А още по-естествено е ти плащат за това, мисли си тя. Тя само привидно вярва в нещо. Всъщност много практично следи за изпълнението на ред задачи. Добре, че хората си ги изпълняват, и при това, смирено.

 "Да се смиряваш пред кого да е - не е ли твърде много?", питаше едно дете майка си когато тя го учеше да се държи смирено с хората и с животните, за да не пострада. "Мамо, аз например обичам движението." "Обичай движението на вълните", каза майка му. "Пред него и аз бих се смирила." "А защо да се смирявам пред една патка?", повтори неразбиращо детето. "Нищо не знаеш за света, синко", огорчена каза майката. "Нима е твоя работа да откриваш разлики и да правиш преценки! Всичко тече, всичко се изменя, но нали помниш какво казва Ботев в "Хаджи Димитър"? "А слънцето пак пече ли, пече."
"Жив е той, жив е", каза детето.

 

Авгиеви обори

По-добре в авгиеви обори,
отколкото отвън на двора -

старите така говорят.

и една българска роза

Написано вчера, днес вече не е вярно!

Мълчание цари във цялата държава
обичат само чалгата и всяка друга крава.

Ябълки

Тя ябълки поднася,
   но сърцето ми се свива.
       Добра е,
          но с жестока глупост е червива!

Държавници

Колко думи за величие, заслуги,
пълни с безразличие към другите!
Шепа пясък между пръстите
в дните упоено ръсите.

Мислите небрежно пилите
с опита на егоизма.
Даже и кръвта по жилите ви
движи я снобизма.

Писмо до редакцията, фейлетон

 Да си призная честно, не мога да организирам времето си. Така съм научена от епохата на социалистическия реализъм. Тогава държавата се "грижеше" за нас, "стрижеше" ни като овце, но ни подсигуряваше кошара и храна. Какво да правя сега, когато трябва сама да си бъда мениджър и пиар, а държавата си има други грижи? Не мога да отрека, че отначало подскачах на митингите и виках с цяло гърло "СДС!" Откъде да знам, че ще се появи БСП, ще започне да изпълнява "директивите" на СДС по комунистически и ще се усмихва нагло насреща ми? Вярно е, че когато виках "СДС!" и понятие си нямах от пазарна икономика, но все пак се надявах, че най-сетне справедливостта ще възтържествува.
 Но какво имам сега? Едно е сигурно - имам много свободно време - нали съм безработна като една скучаеща луна. Само ако можех да използвам рационално времето си за правене на пари и слава. В края на краищата, аз съм актриса и не съм съвсем безразлична към славата. Но вместо слава, плява получих. Представете си, прибирам се един ден от поредната безцелна разходка (както ви казах, имам много свободно време) и гледам в пощенската си кутия съобщение за колет. И (да започна като в библията с "и") какво си мислите, че имаше в колета? Плява!
 Навярно държавата продължава да се грижи за мен, помислих си аз. Не ме е забравила, милата! Приятел в нужда се познава, мислех си аз трогната, с насълзени очи. Дори и в труден момент остава с теб и ти подава ръка, любимата държава. Как да не я обичаш. И ако някой си задава въпроса майка или мащеха е тя, не е прав, не може да се съмнява в подбудите на родината, нали? В този миг незабавно се изпълних с патриотични чувства и започнах да пея: "Хубава си, моя горо", а после и химна.
 Аз, да ви кажа, според китайския хороскоп съм зодия Овца. Вече не си спомням какво ядат овцете, но може би държавата помни. Как би могла да забрави нуждите на поданиците си.
 Абе не е прав онзи поет, който казва: "Това, което обичаш, остава, останалото е плява."
 Може би трябва да пренапишем световната история, започвайки с думите: "В началото бе плява." В политиката бе плява и т.н. - нещо като Хемингуей, който пък казва: "Nada, nada, nada" (нищо, нищо, нищо). Обичам този стил. Лаконичен. И Пушкин обичам, който казва: "Краткостта е сестра на таланта." Абе всички обичам. Дори и държавата. "Всичко е любов", според един български филм. Аз малко се отнесох, но ще ми простите. Нали съм актриса, макар че никой не знае, тъй като съм безработна, но както казват: "Надай се!" или ако искаме да бъдем точни (ако разбира се, е точен преводът) Александър Дюма завършва "Граф Монте Кристо" с думите: "Чакай и се надявай." А още по-точно, както казва народът "Трай, коньо, за зелена трева!"
                                                                                          С уважение Една Безработна Луна

детелини за късмет

Държава - ІІ

Перат пари и ни говорят,
че вече сме богати.
И слушаме ги без умора
през зима, есен, лято.

За гордост и не става дума -
о, не, за оцеляване!
И не за дух, и не за ум,
а просто за спасяване!

Замъглен пътят в прах се крие,
но в унес си повтаряме,
че страдаме не само ние,
а цялата държава!

Държава - І

Безумен ден, безумна нощ,
лъжите от екрана -
и никой не излиза лош
в държавата обрана.

Живеем ден за ден, за миг -
от сметка до отсрочка -
крадецът само е велик,
печели нова точка.

Мълчим - и вием - но без глас -
промиват всяка дума -
преди да стигне тя до нас -
превърнати сме в шума.