Тоалетна ли е България?

 "Не, България не е тоалетна, това е комплимент", мислеше си господин Скапан, търсейки най-късия път до далечната тоалетна. Самата мисъл за връщане по безкрайните коридори на поликлиниката под втренчените погледи на стотиците полузаспали пациенти, въоръжен с най-древното лекарство според индийците, го изпълваше с ужас.

 Най-сетне се добра до заветната цел. Освен палто, шапка, шал и чанта, държеше и пластмасова чашка, която трябваше да напълни със скъпоценна течност, собствено производство.

 Кабинката беше обща за мъже и жени. Разбира се, българска, разбира се, мръсна! Когато влезе вътре, разбра, че дори не може да се обърне кръгом, което до известна степен беше задължително при тези условия, поставени от целта... Камо ли да остави някъде нещо от вещите си! Трябваше с едната ръка да държи палтото, шапката, шала, чантата, сакото и дръжката на вратата, за да не влезе някой притеснен като него, а с другата да действа, т.е. да извърши събиране и изваждане, плюс частично събличане, обличане, разкопчаване, закопчаване и наместване в рамките на свръхнедостатъчното пространство.

 Когато беше пред приключване, обзет от натрапчивата мисъл, че въпросната течност наполовина е отишла в панталона (и, о небеса, това ще е видно за скучаещите зрители!), се случи неизбежното - по вратата една жена неистово зачука.

 - Не виждате ли, че има човек? - отвърна господин Скапан, осъзнал, че напразно е разчитал на факта, че госпожата все е мернала нещо от дрехите му през полузатворената врата.

 - Не, не виждам - отвърна тъпо и смирено тя, а той продължи да се бори с чашката, с дрехите, с копчетата и т.н.

 Разбира се, не натисна бутона за водата, та той почти не беше използвал тоалетната по предназначение, а тя и бездруго си беше достатъчно мръсна...

 "Не, България не е тоалетна! Поне това да беше, щях да съм наполовина щастлив!", повтори си господин Скапан и прехапа виновно устни.

Беседа

Пущам плочата и се обръщам към света – всеки те гледа с половин поглед. Няма  за кого да се хванеш, освен това трябва да го направиш, защото си задължена. Изведнъж изскача един заек иззад храстите – т.е. една белозъба усмивка подава приветлива десница, но ъгълчето в края на устните подлага крак.

 Беда.

 Залата е пълна с хора, дошли тук насила, срещу подпис. Всеки иска да си тръгне още в този миг, но възпитанието му пречи да изложи мислите си по този въпрос устно или дори писмено.

 Аз им предоставям автора на лекцията, никой не ръкопляска, всеки се намества удобно на стола и ляга в седнало положение.

 Авторът започва да ниже дума след дума, ред след ред и в залата става все по-тихо.

 Всички мислят за тавана, после за подиума, после за вазата с цветя, накрая за времето и неусетно половината заспиват.

 След малко се чува хъркане отляво.

 Изведнъж в залата избухва буря от ръкоплясканията на будната половина.

 Тя последва съобщението, че с това нашата тържествена вечер с „интересната беседа” приключи и сега остават само делата, които ни чакат, както и ние тях, но краят им не се вижда, защото началото едва сега е сложено... И официалният гост се отправи към трапезата, която току-що, току-що беше сложена. ( И, о, чудо! Всички се събудиха!)

Бях писала
Мълчание цари във цялата държава.
Обичат само чалгата и всяка друга крава.

Допълвам
За първото не мога да кажа, че е вярно,
но второто е даже от него по-коварно.

Наглият

Не е влак,
  не е камък,
не е дърво,
   не е пламък,
не е леща,
   но за истината
    се сеща,
едва когато
му стане
от нещо
горещо.

Графиня от село Неизвестно

Говори на незнаен диалект,
но мисли се отдавна за графиня.

Печелещият с големи думи

Той построи паметник на големите думи,
а другите носеха цветя.
Но там не растеше трева,
земята бе поръждавяла.

Малкият град

Плаши този град,
             в себе си затворен.
Чувствам в своя глад
                липса на опора.

Скрито наблюдават
                     спуснати клепачи,
тайно изиграват
                     и страхливо тачат.

Всяка ласка в броя
                       с нещо е платена.
Даже и покоят
                        съска отчужден.