"Не,
България не е тоалетна, това е комплимент", мислеше си господин Скапан,
търсейки най-късия път до далечната тоалетна. Самата мисъл за връщане по
безкрайните коридори на поликлиниката под втренчените погледи на стотиците полузаспали
пациенти, въоръжен с най-древното лекарство според индийците, го изпълваше с
ужас.
Най-сетне се добра до заветната цел.
Освен палто, шапка, шал и чанта, държеше и пластмасова чашка, която трябваше да
напълни със скъпоценна течност, собствено производство.
Кабинката беше обща за мъже и жени.
Разбира се, българска, разбира се, мръсна! Когато влезе вътре, разбра, че дори
не може да се обърне кръгом, което до известна степен беше задължително при
тези условия, поставени от целта... Камо ли да остави някъде нещо от вещите си!
Трябваше с едната ръка да държи палтото, шапката, шала, чантата, сакото и
дръжката на вратата, за да не влезе някой притеснен като него, а с другата да
действа, т.е. да извърши събиране и изваждане, плюс частично събличане,
обличане, разкопчаване, закопчаване и наместване в рамките на
свръхнедостатъчното пространство.
Когато беше пред приключване, обзет
от натрапчивата мисъл, че въпросната течност наполовина е отишла в панталона
(и, о небеса, това ще е видно за скучаещите зрители!), се случи неизбежното - по
вратата една жена неистово зачука.
- Не виждате ли, че има човек? -
отвърна господин Скапан, осъзнал, че напразно е разчитал на факта, че госпожата
все е мернала нещо от дрехите му през полузатворената врата.
- Не, не виждам - отвърна тъпо и
смирено тя, а той продължи да се бори с чашката, с дрехите, с копчетата и т.н.
Разбира се, не натисна бутона за
водата, та той почти не беше използвал тоалетната по предназначение, а тя и
бездруго си беше достатъчно мръсна...
"Не, България не е тоалетна! Поне това да
беше, щях да съм наполовина щастлив!", повтори
си господин Скапан и прехапа виновно устни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар