Беседа

Пущам плочата и се обръщам към света – всеки те гледа с половин поглед. Няма  за кого да се хванеш, освен това трябва да го направиш, защото си задължена. Изведнъж изскача един заек иззад храстите – т.е. една белозъба усмивка подава приветлива десница, но ъгълчето в края на устните подлага крак.

 Беда.

 Залата е пълна с хора, дошли тук насила, срещу подпис. Всеки иска да си тръгне още в този миг, но възпитанието му пречи да изложи мислите си по този въпрос устно или дори писмено.

 Аз им предоставям автора на лекцията, никой не ръкопляска, всеки се намества удобно на стола и ляга в седнало положение.

 Авторът започва да ниже дума след дума, ред след ред и в залата става все по-тихо.

 Всички мислят за тавана, после за подиума, после за вазата с цветя, накрая за времето и неусетно половината заспиват.

 След малко се чува хъркане отляво.

 Изведнъж в залата избухва буря от ръкоплясканията на будната половина.

 Тя последва съобщението, че с това нашата тържествена вечер с „интересната беседа” приключи и сега остават само делата, които ни чакат, както и ние тях, но краят им не се вижда, защото началото едва сега е сложено... И официалният гост се отправи към трапезата, която току-що, току-що беше сложена. ( И, о, чудо! Всички се събудиха!)